Трудно е в такъв ограничен обем да се каже нещо изчерпателно за живота и дейността на блаженопочившия Български патриарх Кирил. Ще се постарая накратко да изложа безспорните факти от неговия живот и творчество, като се дистанцирам от крайните оценки, каквито не липсват за него.
Негово Светейшество Българският патриарх Кирил е роден на 3 януари (нов стил 16) 1901 година в "Ючбунар" - беден западен квартал на София, населен предимно с работници. Той е четвърти син в седемчленното набожно православно семейство на Марко и Поликсена Константинови, в което свещеническият сан се предавал по наследство. Мирското му име е Константин Марков Константинов. При Светото кръщение, извършено същата година на празника Богоявление в софийския храм "Св. Спас" от свещ. Грозданов, му се дава името Константин, с което продължава името на родолюбивия си дядо Коста. Смята се, че благочестивите му родители са искали да го поставят под прякото небесно покровителство на двама светци със същото име - св. равноапостолен Константин І Велики, допринесъл за възтържествуване християнството в Римската империя, и св. Константин Кирил - Философ, равноапостолния просветител на славяните. Съобщава се, че прадядо му е бил свещеник, а дядо му - митрополит на Гора, Албания. Родителите му били добре познати църковници и енориаши на църквата „Св. Николай". Баща му Марко Константинов е роден през 1846 г. в с. Грабова, Корчанско - Албания. Син е на Константин Пачу и на Кирана Константинова. Марко се преселва в София през 1886 г., където е готвач, гостилничар и търговец. Умира в София на 11 декември 1933 г. Смъртният му акт е с № 629/11.12.1933 г. на Софийската градска община. Майка му Поликсена Наумова Глава е родена през 1871 г. в с. Васкополе, Корчанско - Албания. Тя е дъщеря на Наум Костов Глава и на Трендафила Михаил Балаури, Кавалиоти. Умира в София на 28 февруари 1963 г. Първоначално и прогимназиално образование Константин Марков получава в София, в някогашното Софийско народно училище „Христо Ботев", известно след това като Трета софийска прогимназия. За времето до 1914 г когато завършва основното си образование не проявява кой знае какви дарования. От рано проявява голям интерес към религията. Получава свидетелство № 23/1914 г. за завършено прогимназиално образование с общ успех „добър". През есента на 1914 г., на четиринадесетгодишна възраст, той, по собствено желание и със съгласието на родителите си, постъпва в първия клас на Софийската духовна семинария и става семинарист. През пролетта на 1920 г. я завършва с диплома № 244/20.VІ.1920 г. с общ успех "много добър (5)". Известно е, че на младини Константин се увлича по анархокомунизма, поради което през лятото на същата година той, заедно с брат си Георги, участва в антиправителствени акции и след техния провал се налага да напусне България. През есента на с.г. той се записва в Богословския факултет на Белградския университет, където прослушва шест семестъра. Според проф. Панчовски, в този период той следва и философия в Загребския философски факултет, като успява да овладее и литературния сръбски език.
Завръщайки се в България през есента на 1923 г., след разгрома на Септемврийското въстание, решен да стане монах. На 29 декември 1923 г., малко преди да навърши 24 години, той е постриган за монах от Софийския митрополит Стефан в катедралния храм "Св. Неделя" в София с името Кирил. Духовен възприемник му става тогавашният протосингел на Софийската митрополия архимандрит Борис, по-късно Неврокопски митрополит. На следния ден, неделя, пак в същия храм, монах Кирил е ръкоположен в чин йеродякон. На това църковно тържество присъстват и всички ученици на Софийската духовна семинария, специално доведени от Ректора, архимандрит Михаил, по-късно Доростолски и Червенски митрополит. От 1 януари 1924 г. младият йеродякон е временно назначен за учител-възпитател в Софийската духовна семинария, където неговото трудолюбие е оценено по достойнство. Неутолимото му желание за знания го довежда като стипендиант през есента на 1924 до Богословския факултет на Университета в Черновиц, където за сравнително кратко време научава още два езика - немски и румънски, на които се преподава в университета. Там прослушва оставащите му четири семестъра по богословие и с успех завършва висшето си образование. Това му отнема още две години и през 1926 г. той се завръща за пореден път в родната си София. Така, той вече владее основно няколко модерни езика: немски, френски, руски, сърбохърватски и румънски, което е от неоценима помощ за последващите му научни занимания и международни контакти. В началото на 1926 г., по решение на Св. Синод, йеродякон Кирил постъпва на служба в Рилския манастир като секретар. Тогава игумен на Рилската света обител е Левкийски епископ Варлаам, книжовник и голям аскет, който високо цени своя високообразован секретар. На тази длъжност йеродякон Кирил има възможността да прегледа и да проучи богатата Рилска библиотека. След шестмесечна служба в Рилския манастир, Св. Синод назначава йеродякон Кирил отново за учител-възпитател в Софийската духовна семинария. През следващата 1927 година той завършва доктората си в Университета в Черновиц и през лятото получава научната степен „доктор по богословие". С благословението на Св. Синод, през есента на 1927 г. той е командирован за специализация по философия и изобщо за научни занимания в Германия и в Австрия. В Берлинския университет той се запознава с бележития учен Адолф фон Харнак. Под негово влияние йеродякон Кирил Марков засилва интереса си към историята на Християнската църква и впоследствие се посвещава на проникновени исторически изследвания.
По решение на Св. Синод, на 23 юни 1930 г. Старозагорският митрополит Павел ръкополага йеродякон д-р Кирил в храма „Св. Иван Рилски" при Софийската духовна семинария в чин йеромонах. На 5 декември 1931 г. той е назначен за Протосингел на Софийската митрополия. На Стефановден (ст. ст.), 9 януари 1932 г. е възведен в архимандритски сан. През м. септември 1932 г. Св. Синод го назначава за Началник на Културно-просветния отдел при Синодната канцелария, длъжност, която той заема до м. септември 1934 г., след което става Главен секретар на Св. Синод до ранната пролет на 1938 г.
За отлична служба и оценявайки безспорните дарования на своя Главен секретар, както и монашеското му послушание, на 12 юли 1936 г., в деня на светите първовърховни апостоли Петър и Павел (ст. ст.), по решение на Св. Синод, архимандрит д-р Кирил бил ръкоположен и възведен в епископски сан с титлата на древнопросиялата Стобийска епархия.
След блажената кончина на Пловдивския митрополит Максим през ранната пролет на 1938 г., на 12 май същата година Стобийският епископ д-р Кирил (Марков) е избран за Пловдивски епархийски архиерей. Пловдивската епархия е една от най-големите в България: тя заема почти половината територия на Южна България и се отличава със здрави църковни традиции, водещи началото си, може би, още от апостолския век, и с добре уреден църковен живот. Митрополит Кирил влага цялата си енергия за процъфтяване на ръководената от него епархия.
Важен момент от дейността му като митрополит през време на Втората световна е активното му участие в борбата за спасяването на българските евреи, като играе главната роля в координираните акции на БПЦ в тяхна полза. От 1941 до 1944 г. той е временно управляващ и на Маронийската епархия.
След 9 септември 1944 г. той, както и мнозина други негови събратя, е вкаран в затвора. По този повод той пише: „След 9 септември 1944 г. аз бях отново в затвора". Според разкази на очевидци там насила му обръснали брадата, но не след дълго, по застъпничеството най-вече на влиятелните евреи, за спасението на които той така активно се застъпва, е освободен.
На 3 януари 1951 г. Св. Синод избира за свой Наместник-председател Високопреосвещения Пловдивски митрополит Кирил и в продължение приблизително на две и половина години той достойно изпълнява най-висшата по това време църковна длъжност. От същия този ден Българската православна църква има нов устав, който провъзгласява Българската екзархия за Българска патриаршия. На 8 май 1953 г. в София е свикан Третият църковно-народен събор, който официално утвърждава новия устав и обявява Българската църква за Патриаршия. Неговите заседания протичат при тържествена обстановка в големия салон на Българската академия на науките, като Председател на Събора е Негово Високопреосвещенство Пловдивският митрополит Кирил. Два дни по-късно съборът преминава в Патриаршески-избирателен. На 10 май 1953 г. Патриаршеският избирателен събор, събран в Тържествената зала на Св. Синод, с въодушевление и единодушие (104 от общо 107 гласа) избира за Български патриарх Високопреосвещения Пловдивски митрополит Кирил. Един час след избора, при тържествена църковна обстановка, новоизбраният български Патриарх е интронизиран в катедралата "Св. Александър Невски" - символ на българската свобода и на българското православие. Под неговото вещо ръководство Българската православна църква се консолидира канонически и издига своя авторитет в целия православен и християнски свят. През 1953 г. актът на възстановяване на патриаршеското достойнство на Българската православна църква не е признат от Вселенската Патриаршия и от други православни църкви, но новият и дълбоко просветен патриарх успява да преодолее тази пречка и да се запише в църковната история като първи патриарх в новата ни църковна история. Това признание е постигнато в резултат на продължителни тежки преговори с Цариградската патриаршия за признаването на това достойнство в периода март-август 1961 г. чрез обмяна на послания между патриарх Кирил (с дата 31 Март, 1961 г.) и Вселенския патриарх Атинагорас (с дата 1 Август, 1961 г.). Тук проличава дипломатическият усет и твърдост на днес чествания предстоятел на Българската църква. Вместо израза "въздигане на Българската църква в реда и висотата на патриаршия", употребен в писмото на патриарх Атинагорас, патриарх Кирил в ответното писмо използва израза „възстановяване на патриаршеското" достойнство, с което подчертава славното минало и достойнство на Българската църква. Думата "възстановяване" свидетелства за завръщане към съществувалото високо положение и място на Българската църква ни през Средновековието.
При управлението на патриарх Кирил се извършва централизация на църковната администрация, заздравяват се църковните финанси, повишават се заплатите на свещениците и на църковните служители и най-вече църковните кадри се издигат по образование, съзнателност, духовност и дисциплина. Блаженопочившият патриарх полага особени грижи за двете кадрови школи на Българската православна църква: Духовната семинария при гара Черепиш и Духовната академия „Св. Климент Охридски" в София. Под неговия непосредствен надзор и мъдро ръководство те успешно изпълняват предназначението си. Въобще патриарх Кирил направлява цялата културно-просветна, народностно-обществена, патриотично-възпитателна и духовно-издателска дейност на Българската църква. Като усърден радетел за всеправославно единство патриарх Кирил създава много връзки с останалите поместни православни църкви, като ги посещава и влиза в молитвено и благодатно общение с техните предстоятели и вярващи. В тази връзка той казва: „Светото Православие има какво да каже на християнския свят, пък и на целия свят. Но за да го каже, трябва вселенското му единомислие да се прояви във вселенското и църковно единство. Пътят към осъществяване на това е все по-пълното и дейно общение на православните поместни църкви". Успоредно с това той дълбоко се вълнува и страда от продължаващото разделение на Христовите църкви: „голяма съблазън за вярващи и невярващи е разделението на църквите в различни изповедания. Това е не само нарушаване нейния мир, но и разкъсване нейното единство, разкъсване на хитона Христов". Според него трябва да се превъзмогне „самосъзнанието за превъзходство на една от разделените църкви и за изключителност в изповядване на Христовата истина. Само така ще може да се излезе на по-широк път, където ще могат да се срещнат всички вярващи в Иисус Христос за общо дело в Негово име, за взаимно обогатяване с богатствата на всяка църква и за намиране на най-висшето благо на единство във вярата". Относно агресивно налагания атеизъм в социалистическа България и отношенията между вярващи и невярващи той пише: „В едно семейство може да има вярващи и невярващи, но те се обичат, защото са кръвно свързани. Такова е нашето отечествено семейство. В него има и невярващи и вярващи, но всички задружно работят за благополучието на страната ни. Това се нарича творчески диалог, който твърде съществено се отличава от словесния".
Наред с изпълняването на огромните си задължения на църковен първойерарх и обществен деец, на вдъхновен проповедник и вещ омилетичен писател патриарх Кирил се подвизава и на попрището на историческото изследване. И може да се каже, че той е най-компетентният и най-продуктивен църковен историк в България през своята епоха. Неговите исторически трудове надхвърлят 6000 печатни страници. Поради ограниченото време ще посоча само по-крупните му исторически трудове и омилетични сборници: „Църквата и синагогата в първите три века" (40 с.), 1934 г.; „Вяра и възраждане" (37 с.), 1938 г.; „Паисий митрополит Пловдивски в църковно-народната борба" (320 с.), 1948 г.; „Панарет митрополит Пловдивски" (455 с.), 1950 г.; „Натанаил митрополит Охридски и Пловдивски" (602 с.), 1952 г.; „Съпротивата срещу Берлинския договор. Кресненското въстание" (345 с.), 1955 г.; „Екзарх Антим" (956 с.), 1956 г.; „Граф Н. П. Игнатиев и българският църковен въпрос. Изследване и документи" (т. I, 568 с.), 1958 г.; „Българомохамедански селища в Южни Родопи" (101 с. + XII факс.), 1960 г.; „Принос към българския църковен въпрос. Документи от Австрийското консулство в Солун" (223 с.), 1961 г.; „Католическата пропаганда сред българите през втората половина на XIX век" (т. I, 472 с.), 1962 г.; „Принос към униатството в Македония след Освободителната война (1879-1895). Доклади на френските консули в Солун" (711 с.), 1968 г.; „Българската екзархия в Одринско и Македония след Освободителната война, 1877-1878 г. „ (т. I, 1, 751 с.), 1969 г., (т. 1, 2, 757 с.), 1970 г., както и омилетичните сборници: „Излезе сеяч" (1940 г.); „При Извора" (т. I, 1943 г.; т. II, 1945 г. и т. III, 1946 г.); „Слово на живота" (1953 г.) и „Път Господен" (т. I, 1957 г.; т. II, 1959 г.; т. III, 1961 г.; т. IV, 1963 г.; т. V, 1965 г. и т. VI, 1969 г.). През 1970 г. е избран за редовен член на БАН. Провъзгласен е за почетен доктор на Духовната академия „Св. Климент Охридски", Московската и Лениградската духовни академии и носител на ордените „Св. св. Кирил и Методий", „Народна република България" първа степен, както и на високите църковни ордени на Антиохийската и на Йерусалимската православни патриаршии. Член е Световния съвет за мир. По настояване на благодарните български евреи, спасени с помощта на Българската църква, държавата Израел провъзгласява него и Екзарх Стефан І за Праведници на света.
На 17 януари 1971 г. в патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски" в София патриарх Кирил празнува 70-годишния си юбилей. На 7 март, неделя Православна, 1971 г., след кратко боледуване настъпва неговата блажена кончина, която той приема със смирено християнско примирение, придружено от крепка вяра и дълбоко упование в бъдния живот и в Божията всеопрощаваща любов. Съобразно собственото му желание е погребан в ставропигиалния Бачковски манастир.
Заветът на патриарх Кирил е отправен към Българската православна църква, на която той завещава да пази скъпото достояние на православната вяра, винаги да я проповядва и оделотворява в духа на вековните народни традиции и никога да не се отделя и чужди от народа; да скъпи и украсява с нови успехи патриаршеското си достойнство, което сияе през вековете с непотъмняваща слава.
Накрая, нека се помолим Всемилостивият Бог да упокои душата му в небесните си селения! Амин!
Използвана литература:
Вестник „Поглед,, бр. 4, 1969, с. 4.
Акт за раждане № 15/1901 г., вж. ЦДИА ф. 1318, оп.1, а. е. 11. Всички позовавания на ЦДИА ф. 1318, оп. 1 са според Павлов, П. Патриарх Кирил (Опит за животописание) // Сборник в чест на Кирил Патриарх Български. Пловдив, 2001.
Кръщелно свидетелство № 21/1901 вж. ЦДИА пак там.
Ковачев, М. Негово Светейшество Българският патриарх Кирил и преглед на книжовното му дело. // ГДА, т. ХІІІ, 1964, с. 347.
ЦДИА, ф. 1318.
Смъртен акт № 227/1963 на Благоевски районен народен съвет; срв. Павлов, П. Пос. съч., с. 13-14.
ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 14.
Павлов, П. Пос. съч., с. 14.
Панчовски, И. Живот, дейност и творчество на Българския Патриарх Кирил (1901-1971). // Духовна култура кн. 3-4/1971, с. 25.
Панчовски, Ив., Живот, дейност и творчество на Българския патриарх Кирил, Духовна култура, кн. 3-4, 1971, с. 26.
ЦДИА, ф. 1318, оп. 1, а. е. 5, л. 95; а. е. 14; а. е. 309.
Тарнанидис, Й. Традицията, свещените канони и отговорът на епохата. Доклад, четен на Юбилейната сесия, посветена на Български патриарх Кирил, проведена на 21.02.2001 г. в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски". Цит. според Павлов, П. Пос. съч., с 19.
† Кирил, патриарх Български. Път Господен, т. V, С., 1965, с. 201.
† Кирил, патриарх Български. За някои икуменически въпроси. // Духовна Култура кн.11/1965, с. 3)
† Кирил, патриарх Български. Ние нямаме две отечества// Църковен вестник бр. 8/1969 с. 2.
