В живота на Православната църква не съществува догматично учение за светците и тяхното прославление. Изповедничеството в Христа и страдалчеството, мъченичеството, или още носенето на кръста това са тъждествени понятия за православното подвижничество („мъченик" от гръцки μάρτυς означава "свидетел", "изповедник"). Затова и в Православната църква самият ред за канонизация съвсем разбираемо следва реда на тайнството на изповедта. С други думи, както постоянната жива, но невидима лична изповед пред Господа бива следвана от видима - тази пред духовен отец, така и тогава, когато е налице свидетелство за постоянство в Христовото изповедничество, за живот у Бога, за неразделно и неразлъчно общение със Св. Троица, идва отпосле и санкцията на Църквата, т.е. официализирането, даването на гласност за придобития от дадена личност живот в Светия Дух, или още - за този нов образ на светостта.
Това гласно изявление на едната съборна Църква, или официализиране на светостта, станало особено наложително с течение на времето, най-вече поради излиняването на вярата на християните и съответно на нарасналата им неспособност да различават носителите на светостта от нейните фалшификатори инославни, иноверци, окултисти и т.н. Така например, първият светец, който е канонизиран чрез съборно решение на Църквата е св. Григорий Палама - през 1368 година. Докато в първите векове на гореща и млада християнска вяра това не е било необходимо. Тоест, необходимостта от издаване на официален акт за канонизация наподобява появилата се необходимост от получаване на писмени Божии Заповеди. Защото и Десетте Божии заповеди на Ветхия Завет били дадени на пророк Моисей едва тогава, когато хората престанали да могат ясно да различават добро от зло, да чуват непосредствено гласа Божий в своите сърца, поради което и се наложило Божият призив, Божието слово, или още волята Божия да бъде изразена в писмено слово.
Официалната канонизация обаче, и това никак не бива да се забравя, се явява не само "благодат връз благодат", но и бликаща светоносна радост и духовна сила, произтичащи от придобиването пълнота на прославата на новия свят лик чрез единството на видимата и невидимата небесна Църква в това прославление, което е преминаване "от слава в слава". Така днес Православната църква по своеобразен начин е съвместила естественото спонтанно прославление на светията със съответното официално санкциониране от страна на църковната власт - канонизацията. Канонизация е терминът, който се е наложил като административен в БПЦ по отношение на официалното причисляване към лика на светиите.
В течение на времето в Православната църква се е утвърдил следният ред за канонизиране на светец: Светият Синод на дадена поместна Православна църква формира специална комисия, която разглежда вече постъпило предложение от страна на архиерея, към чиято епархия се числи изповедникът на вярата. И когато по този начин съответната кандидатура за канонизиране бъде съборно утвърдена чрез одобряването й от Светия Синод (Събор), то тогава първоиерархът на Църквата провъзгласява новопросиялия за светец чрез издаването на специален Акт за канонизация. Актът за канонизацията се прогласява чрез Синодално послание.
В Акта за канонизация се определя датата за честването паметта на светеца, както и светийският чин, според личния му живот и подвиг, в който той ще бъде прославян оттук нататък - преподобен, мъченик, светител или др. Също, в този документ се възлага и съставянето на служби, чрез които да се възпяват животът и делото на светеца, на житие, икона и др.
Трябва обаче да правим разлика между Канонизация на светец (издаване на Акт за канонизация и огласяването му с Послание) и Прославление на светеца. Църковното прославление, или изразяването на общоцърковната почит към светеца чрез отслужването на богослужебни последования в негова прослава, се извършва в деня на съборно определената дата за почитането му.
На практика то започва още с подготовката на наличните мощи на светеца чрез тяхното умиване със светена вода, помазването им със св. миро и полагането им в рака. Немалко са описаните случаи в църковния живот на чудесни явления, свързани със светии, именно от деня на умиването на техните мощи.
Един поглед към последните канонизации в Българската православна църква уверява, че някогашните български архиереи старателно са подготвили почвата за днешните последващи канонизации. През 1954г., само една година след като Българската православна църква възстановява своето патриаршеско достойнство, Св. Синод на БПЦ начело с патриарх Кирил създава служба, с която да се почетат Всички български светци, като се определя те да бъдат чествани във Втората неделя след Петдесетница (след тази на Всички светии). Съответно, през 1962 и 1964 следват първите канонизации - на преп. Паисий Хилендарски (26 юни 1962) и св. Софроний Врачански (31 декември 1964). Впоследствие, поради добре известните затруднения в обществото (засилване на атеистическия режим допреди 10 ноември) и Църквата ни (политическият разкол), обявяването на съборни решения е особено затруднено и на практика съвсем невъзможно.
Но ето че по молитвите на своите светии, на основата на обновяваща и възраждаща се вяра и канонично единство, Българската православна църква е вече в състояние да изрази своята автокефална независимост освен чрез собствено мироварене, още и чрез това да канонизира светии от своя род и език, да придобива святи молитвеници и застъпници пред Бога за изправлението и спасението на българския народ.
Църковен вестник, бр. 10, 2011 г.
